Балчо Балчев 
Не сколасахме с четата, байо.
Залудо затрихме момчетата.
Залудо измряхме, Българио.
Като псета ни клаха. И нека.
Робува си роба робията.
че що са за роба пет века?
Щом овчари стадата си криеха
и ни сочеха подли пътеки.
Затуй ли главите ни горди
анадолски дервиши побиваха.
И цяла нощ клета Околчица
мълчалива кръвта ни попиваше.
Че ден бе! Кънтяха челата ни.
Дълба ги оловото жежко.
Из урвите псуваше вятърът.
Орлици се виеха тежко.
И сбъднах молитвата. Спяха телатани -
парцаливи, низвергнати, диви.
И ние кълняхме и плачехме, Дяконе:
- Ще възкръснат ли в Българско живите!
Ветровете са нашите мисли
и тъмна вода е скръбта ни.
Като мътно небе сме надвиснали -
двеста неми зловещи камбани.
По мъртви от мъртвите, мили народе,
по-живи от живите, робе и скоте,
ний пак ще превземем със гръм парахода
и пак ще загинем! Подписвам се: Ботев.
