Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.06.2015 06:53 - Легенда за Еньовите къщи
Автор: elanor11 Категория: Други   
Прочетен: 2957 Коментари: 2 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image
 
Калоферският балкан пази своите тайни. И днес може да ви се стори, че мяркате ефирното крайче на някоя самодивска риза. И днес заслушани в ромона на някоя горска чешма може да чуете тежката песен на някой хайдушки главатар. И днес Калофер ражда силни мъже и нечувани с красотата си жени. Три пъти опожаряван и три пъти възкръснал от пепелта, Калофер пази ревниво легендите си, скътани в пазвите на Балкана. Легендата разказва, че един ден в града пристигнал странник. Отдалеко идел той. Бил красив, строен и тежък бил погледа на черните му очи. Конете му били като на арабски султан – лъскави и непокорни атове с огньове под копитата. Три кервана с имане идели след него, непокътнати от главорезите, които дебнели нощем по проходите на Балкана. Казват, че за една нощ построил къщата. Казват, че били две, но втората никой така и не видял. Тя била нависоко, далеч от хорския поглед, до поляната, която по-късно щели да нарекат “Самодивска”. Построил ги така, че да не привлича хорското любопитство отвън, но вътре казвали хората, ги направил като царски палат. “Черни тайни ще да крие този чужденец!” – шушукали хората. “Не са му чисти намеренията!” – клатели глави възрастните хора. За мястото, на което били построени къщите, калоферци вярвали, че било самодивско сборище, та не смеели даже да замръкнат там, а камо ли къща да вдигнат. Затова му нямали и вяра на пришълеца. Не виждали жива душа ни да влиза, ни да излиза, като да се изпарили. Научили името му обаче – Еньо се казвал господарят на тайнствените къщи. Един ден обаче, в града забили тъпани, завили гайди, заручали тънкогласни кавали – черният Еньо се женел. Юрнали се от всички краища на Калофер любопитните жители да видят тайнствения пришълец и още по-тайнствената му булка. Отдалеко се виждали златотъканите дрехи, белите ризи с ярки червени шевици, завихрените в танц копринени кърпи с паяжинови калоферски дантели. Ала колкото повече приближавала сватбата, толкова повече се умълчавал народа и страхливо се дърпал от пътя на процесията. Начело яздел самият Еньо, а до него като разцъфнал розов цвят неговата булка. Черна като катран змийска плитка се спускала чак до петите й, цялата обсипана със златни пендари, бяла като мляко кожа и устни като дива малина. А очите й...очи зелени като росен лист. Очи на самодива били това, на неродена мома. Тайнствени, магични, потъвали в тях мъжете като в блато и на драго сърце губели душите си в тези зелени, искрящи дълбини.
image

Колко ли души били останали завинаги в плен на тези омагьосващи очи? Разбрали хората, защо бил дошъл Еньо в Калоферския край! Луд ли бил Еньо да си взима за булка дива самодива, защото всички знаели, че нямало земна сила, която да опитоми това горско чедо. То било родено диво и диво щяло да си остане. Било Еньовден. Заживял Еньо с булката си, а хората заживели с очакването нещо да се случи. Започнал да кани хора в дома си, да се радват на красотата на Еньовите къщи и Еньовата невеста. Найда се казвала девойката и полека-лека донесла безсънни нощи на всички семейства заради красотата си и огнените си очи. Като идвали гости, Найда сядала тихо до огъня и мълчаливо започвала да веже калоферска дантела. Изпод незабележимото движение на пръстите тя вплитала в паяжината на дантелата своята горска история и копнеж. От време на време, при някоя по-остра реплика хвърляла сред мъжката група искрите на зеления си взор и те със сладка болка се забивали във всяко мъжко сърце. Променил се и домът на Еньо – диви храсти и дъхави билки започнали да никнат отвсякъде. Мъх покрил грубо издяланите стълби. Появили се тайни пътечки, усойни кътчета и окъпани в слънце поляни. Хората разказвали, че нощем идвали посестримите й, танцували до сутринта и по първи петли се изпарявали като росни капки. Поляната се намирала най-нависоко и хората я кръстили «Самодивската поляна». Често стояла там сама.
image

После въздъхвала и отново взимала ръкоделието си. Еньо гледал да я държи далеч от хорското любопитство и тя живеела в горната къща като царица, ала и пленница. Обичала тя една закътана полянка, от която скришом гледала света извън дебелите зидове, но нея никой не виждал. Там Еньо посадил дърво и хората го нарекли «Дървото на неродената», защото било в цветовете на огъня. Много молила Найда мъжа си да й върне самодивската риза и свободата, която Еньо по тъмни доби криел все на различни места. Не била щастлива тя в човешкия свят, далеч от силата на горските дълбини и омаята на зеленината. Еньо я взимал в обятията си, посочвал й рая създаден за нея и й казвал, че цялото щастие се намира в сърцето. Ала криво разбирал той сърцето на самодивата. То принадлежало на гората. Родила им се дъщеря красива като майка си. Нарекли я Елица. Растяло детето и отдето минело, поразявало всички с хубостта и гордата си походка. А Найда все повече вехнела. Все по-често се усамотявала в дивата си градина, която й напомняла горските дебри, за да черпи сили от земята. Една нощ, Еньо чул песни и смехове. Потърсил Найда до себе си, но не я намерил. Скочил като попарен той. Вече знаел какво се е случило, защото дълги години живеел в страх и очакване. Затичал се към поляната и видял невестата си да стопява в ефира на лунните лъчи заедно с рояк самодиви – красива, неземна, щастлива, горда, такава, каквато била в самото начало, каквато я обикнал Еньо.
image

В този миг пламнало «Дървото на неродената» и Еньо разбрал, че един ден Найда ще се върне, за да вземе и рожбата си. Било Еньовден. А Елица растяла и ставала нечувана красавица.
image
Идвали момци от близо и далеч, за да искат ръката й, но Еньо отхвърлял всички – само тя му била останала. С ужас посрещал именния си ден Еньо и прекарвал нощите по Еньовден на самодивската поляна, незнаейки как да спре неизбежното. И един ден то се случило. Било Еньовден и Еньо стоял усукан в ямурлука си на «Самодивската поляна, когато от другия край на градината, откъм «Дървото на неродената», дочул смях и шепот. Видял пламъци, които се извивали нагоре и вече знаел. Затичал се клетия баща през тревите и билките, по тайната пътечка, страх сковавал сърцето му, изпълнило го чувство на безнадеждност. Но Найда вече била там, притиснала нежно дъщеря си в обятия. Два огромни змея се усуквали около дървото и огненото им дихание и призрачни фигури, се сливали с пламтящите листа. Когато Найда видяла Еньо, тиха тъга засенчила майчината радост. Приближила се до него и нежно сложила устни-печат на неговите. Еньо за последен път прегърнал детето си. Постепенно, те ставали все по-прозрачни, леки и ефирни. Литнали към дървото, яхнали змейовете и потънали в кристалната хладина на ранното утро – бели, прекрасни, неуловими. Останал сам Еньо, сам самин пред угасващото дърво. Огромна била мъката му, че на младини хукнал да гони дивото, но още по-сладка била радостта му, че макар и за кратко, взел от живота и природата най-красивото, което може жив човек да има. Макар и за кратко бил щастлив така, както никой смъртен не може да бъде. Върнал се на «Самодивската поляна» Еньо, а там били останали сълзите от радост и скръб на неговите обичани две жени – росата. Нагазил той в росните треви и заплакал – да изчисти тялото и духа си от болката. Зашепнали зад него билките, храстите, тревите, цветята, дърветата, нежно отгледани от Найда. Било утрото на Еньовден. До края на живота си на същия този ден, Еньо излизал на Самодивската поляна или заставал до Дървото на неродената и ги чакал да се върнат. Понякога виждал тънките им стройни фигури и разпилени коси да се вихрят в самодивски танц, но докато отидел, тях вече ги нямало. Понякога чувал смеха им или му се струвало, че усещал топлите им целувки, но отворел ли очи, виждал само окъпаните в роса поляни......
И днес в Еньовите къщи може да се чуе самодивски смях. И днес можете да мернете златотъканите ризи на самодивите и да се окъпете в утринната роса на “Самодивската поляна”. И днес, притихнали до “Дървото на неродената” можете да наблюдавате света през очите на Найда, без света да предполага за вашето съществуване. И днес можете да се потопите в една атмосфера, останала от времето на Еньо и прекрасните Найда и Елица: да положите глава на мястото, където са лежали черните плитки на самодивата, или където седнала кротко до прозореца, е заплитала в калоферска дантела своята носталгия по дивите планини на Калоферския балкан. И днес можете да потънете в зеления рай – кътче от горските поляни, създадени, за да намали копнежа на дивата. И днес можете да усетите духа на легендата... Само не си пожелавайте неуловимото!

ЧЕСТИТ ЕНЬОВДЕН!

image





Тагове:   легенда,   Еньовден,


Гласувай:
6



Следващ постинг
Предишен постинг

1. tanelia - Прекрасна история!
24.06.2015 07:24
Майсторски си разказала тази вълшебна история Даниела! С наслада я прочетох!
Честит Еньовден, бъди жива и здрава дълги години! :)
цитирай
2. elanor11 - Благодаря!
24.06.2015 07:33
Легендата е красива и май не толкова известна и реших да я споделя.
Честит Еньовден!
Най-древният празник по нашите земи.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: elanor11
Категория: Други
Прочетен: 670423
Постинги: 235
Коментари: 379
Гласове: 785
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031