Един турски офицер, тръгнал по следите му, посочени  от предател, за да залови Левски.Но какво видял на калната пътека преследвачът? Във вдлъбнатината от неговата стъпка се била събрала дъждовна вода и от нея кротко пиела сърна. Трепнало сърцето на турчина и той си казал: “Щом сърна пие вода от стъпките на този човек, значи той е светец”. Върнал се в София и си подал оставката пред миралая.

Миралай Тефик бей – човек по ориенталски мъдър, желаещ не просто да унищожи физически Левски, а да го превие и така да смаже цялата рая, е изпитвал такова уважение, че е искал да помогне на този удивителен мъж. Може би на моменти е забравял, че са от два различни свята, че са непримирими врагове!... Но Левски не подава ръка, не откупва живота си! Апостолът избира смъртта пред позора. Турчинът не е могъл да направи нищо!...

     Тефик бей влиза замислен в кабинета си и в пълно мълчание сваля ордените. Не отговаря на въпросите на  своя подчинен. А после признава поражението си:

- Хитър и прозорлив е...Умен човек,има честни очи,които дълбоко в мене гледат….Ако не бях турчин и не бях миралай, щях да тръгна след този човек!

- Ти си луд, Тефик бей! –  възкликва Орхан бей. –  Неговите дири свършват до бесилото.

- Не! Започват от бесилото!Ти нищо не разбираш – ние с тебе живеем, за да умрем. Той умира, за да живее!...

            Признанието на врага е най-голямото признание за един воин. Един враг на всичко българско удря плесница в лицето на позора ни български и ни дава урок по чест и благородство!...