През 1981 г. документалният режисьор Христо Ковачев прави филм наречен "Човек от народа". В един епизод главния герой на филма пиел коняк и на шега питал подчинените си другари дали ще му носят цигари в затвора. Човекът от народа или е имал далечни предчувствия (без въобще да го подозираме в гузна съвест), че нещо подобно би могло да му се случи, или това е било просто проява на този прословут, брилянтен правешки хумор. “ХА-ХА-ХА!”
Нямам представа кои от другарите му са му "носили цигари", но е твърде вероятно по-скоро те да са били заети с изграждането на капитализма и демокрацията в България и не са имали време да се занимават с лузъри (пр. бити карти, ХА-ХА-ХА).
На снимка от периода на финалния Тодор Живков когато той вече е само едно сенилно весело, гузно и безобидно старче, зад него стои неочаквания му наследник. Неочакван за себе си, неочакван за историята, неочакван като всяко нещо, което трябва да се очаква в положение на безизходица. Стърчи зад изветрелия бащица и гледа със същия непоколебим, тежък, силен, могъщ, секси поглед така както гледа от снимките от учредяването на ГЕРБ 25 години по-късно.

Без съмнение Той е новия човек от народа. Народът Го обича и усеща лек мазохистичен гъдел от визуалния си досег с полегатите, леко издадени черти на перфектно мъжката Му долна челюст. В слабините на народа полазват приятни тръпки когато Го видят в местното читалище да влиза облечен в анцуг, защото виждат себе си. "Мислете за мен като за анцуг" е внушението – следвайки философията на дъщерята на бившия работодател на новия любимец на всички европейски демокрации. А ако анцугът е паролата, то почти бръснатата глава е confirm password (потвърждение на паролата) за безпрепядствено влизане в душата на българския народ.
Когато този мутренски барок претворен от Бога във формата на политик казва на поданиците си, или ако думата “поданици” е прекалено груба за ушите на потъналите в еротичен транс, когато Той казва на членовете на партията Му, че предложенията Му не подлежат на обсъждане, той, народът, зажаднял, да не кажем направо загорял за тоталитарна ласка, за пореден път въздъхва колективна въздишка на облегчение от приятната безцеремонност на "неговия" човек. Защото безцеремонността за българите е като квадратен вибратор. Хем го желаят, хем ги е страх, че докато получават оргазъм, вибраторът ще източи неизчислими количества ток в посока банкови сметки на компании-фантоми. А те ще са винаги изненадани девственици.
От нахалния му поглед и духовна надървеност с която Той твърдо обладава подмокрилите се поданици, в ушите им писват не сто, а милиони гайди, самите те надути от Него до пръсване. Защото Той знае как да свири на тях. Той е по-прост, но по-мощен от Костов и Сакскобурготски взети заедно, съединени в една обща картина на всенародна разлюбеност. Нищо, че и те взети един по един бяха "първите" на този жаден за любов народ. Нищо, че той старателно се самозашива и тутакси забравя, че секс не винаги е равно на обич, а понякога и боли. Да не кажем често, когато става дума за много временни партньори нежелаещи да се ангажират с дащния народ. А той, горкият, хем не може да си събере краката, хем е отчаян като прекалено често изнасилвана курва, хем в душата му плаче някаква тъжна романтика:
"Нямъ льи най-сетни някуй дъ мъ убичъ тъквъз кват съм?"
Е, може би най-после има. Може би народът най-после си е намерил….принца. Да не му отричаме правото на радост докато мълчи по време на инструктаж. Няма пълно щастие, си казват и крайпътните проститутки след ден в който са изкарали някое "еуро" без прекалено много бой. И са прави.

А от някъде от отвъдното се чува един до болка познат смях: “ХА-ХА-ХА!"

Милена Фучеджиева